Запетайка,

~ Нещо като продължение на Точка.

~ ~ ~

“И така от едната страна на ринга стои аматьорът боксьор, дошъл директно от Дома – …”

Ръкопляскане. Дюдюкане. Я, видиш ли, публиката не ме обича. Е, трябва да заслужа любовта й, нали? Нали?…

“От другата страна е трикратният шампион тежка категория – Съвестта!”

Ръкопляскане. Този път без дюдюкане. Него го обичат. Вглеждам се в огледалния си образ, наблюдаващ ме с тиха лудост от другия ъгъл на ринга и се опитвам да вляза в главата му. Как? Като това е моята глава, а той е мен, а аз съм срещу него и стана твърде объркано, особено за боксьор като моя милост, ял много пердах и бой по главата.

Съдията ни извика, станах от столчето и се приближих към центъра. Съвестта направи същото. Съдията разясн какво можем да прави и какво не. Все едно не знаехме, но нали за това му плащаха на човека – и той има семейство да изхранва все пак. А и ние даже и да не се довършихме на ринга, можехме да продължим боя на улицата зад залата. Аз, Съвестта и уличните котки.

Гонгът удари.

Гледахме се спокойно. Тиха лудост, както казах преди малко. И двамата чувахме всеки дъх на публиката, как от нетърпение сбирщината се издига и спуска като един голям бял дроб и вълната от тяхното напрежение щеше всеки момент да ни удави и изпрати в неизвестното.

Замахнах пръв. Не се стърпях. Съвестта отбягна моето круше и нанесе едно свое в стомаха ми. Силен първи удар. Дъхът избяга през устните ми и едвам се сдържах да не се свия от болка на пода. Нещата не трябваше да свършват толкова бързо, не. Изправих се и замахнах отново. Този път го уцелих по дясната скула. Видях как от там потече тънка струя кръв, която обаче все едно замъгли моето мислене и едвам видях крошето, което се стовари върху челюстта ми. Вкусът на кръв в устата ми беше салдникав, леко приятен, но болката в зъбите кънтеше и щипеше неистово.

Замахнахме двамата едновременно. Ръцете ни се срещнаха, пръстите – сплетоха и ние заприличахме на деца, хванали се за ръце и играещи на тяхната си игра. Всеки стискаше другия колкото може. Усетих как от ръкавиците няма полза и как шепите ми посиняват. Неговите също, между впрочем.

Изчезвах, смалявах се, превръщах се в малка боксьорска запетайка. При съперника ми се получаваше същото нещо. Само ръццете продължаваха да стискат колкото сила имат. Смалявах се, а той ме смачкваше като оризова хартия. Смаляваше се, а аз го смачквах като лош спомен.

Публиката наизвади своите бинокли и започнаха да напъват очи, за да видят какво, по дяволите, става на ринга.

Двама близнаци, две части от едно цяло се самосмачкаваха и всеки издърхваше в ръцете на другия.

Гонгът би отново. Край на рунда.

На ринга беше останъл само съдията, кото внимаваше да не настъпи малките запетайки, получили се нас – двамата боксьори.

Advertisement