Привет отново, как си, от много време не съм се чувал с теб. Има ли причина или пак си тръгнал някъде, яхнал хартиена лястовица, чакащ вятъра да те отвее зад хоризонта (или от ляво на него?)

При мен всичко е прекрасно. Август е, но люлякът в градината цъфти и, незнайно защо, цветовете миришат на праскови. Някои го наричат ГМО, на мен просто ми се струва като творение без концепция. Но пък и аз май нямам концепция? За това май ще си направя един план конспект как да развия темата на живота и после ще публикувам сборник “Най-лесният начин да напишете съчинение-разсъждение върху живота си”. Ама и това май няма да стане, ‘щото финансите не ми стигат за нищо, ама баш за нищо. Карай, здраве да е.

Та, люлякът цъфти, де, а от аромата му главата ми е замаяна и се чувствам като в катарзис, някаква огромна екзалтазия. Пак обърках всъщност, нещо се припънах по пътя и си ударих носа много сериозно. Това е то, просто натъртване, но тече кръв и няма значение колко държа главата си назад – кръвта не спира, а най-много да ми влезе звезден прах в окото и то отново да се възпали. Гореспоменатата грешка мога да я опиша като гадна кубинка върху егото ми, мачка, тъпче, а аз май като удавник ще драпам нагоре, срещу течението, някакви пъстърви ще ме шляпат с опашки по лицето, но ще драпам, знам, пък може би някоя ден ще се поправя, не, че мога да върна времето назад, но мога да догоня бъдещето и за него да се боря. Нека само не е спартанска битка, вездесъщи духовни Термопили. Въпреки това ще опитам.

Ще.

Бягам, драги ми Смехурко, люлякът е взел да прецъфтява, горещината го убива, трябва да го полея. Ах, ето го звездния прах в окото, мамка му мръсна!

Чао, до скоро, ще се видим Там.

Аман от егоисти и спортисти на хормони за самочувствие….

Аз пък какво се бях разписал. Щях да ви говоря за пенсионерски игри на шах и разговори на две вече провиснали червени звезди, но просто исках да ви кажа :

Нямаме време, не пишем, пишем де, но реферат. Всъщност и него написахме и сега с Тедо не пишем много. Трябва да го навия да направим нещо ново тук. Приемаме идеи.

Поздрави,

Нед

“Нещо стене … там, в онзи мрачен ъгъл на твоето съзнание…”

- Здравей…?

- Защо си тук? Нали те прогоних. Казах ти, не си ми нужно. Вече ги няма тъжните спомени с усмихнати лица. Няма нищо. Заразяваш ме с носталгия, мъка и ме обвзема онази меланхолия, от която се опитвам да се спася години наред. Не те искам! Махни се!

- Не мога! Имаш нужда от мен! Аз ти припомням кой си, от къде си тръгнал и защо, дявол да те вземе, си това, което си днес! Аз имам нужда от теб, за да съществувам!

- Това което съм е единственно мое решение, аз сам избирам какво да бъда!

- Така е… и сам избираше да постъпваш така преди…Сам прогони всичките усмивки от живота си и ги замени със самотата на една цигара….

- Ти пък какво знаеш? Помниш ли болката ми? Помниш ли колко много исках да съм с нея? Но вече няма значение, помниш само колко красив и цветен бе всеки миг, когато тя бе около мен… Колко по-силно светеше слънцето и колко по-красиви бяха очите и, когато се взираха дълбоко в моята душа… Колко нежна бе ръката и, когато докосваше сърцето ми. Колко топли бяха устните и, когато се впиваха жадни в моите. Колко много любов разпилявах, без да я ценя, защото за нея нищо… нищо нямаше цена. Тя бе безценна….

- Явно и ти го помниш… ето за това аз съм неразделна част от теб… и ето защо ще остана до теб винаги…завинаги

Запали цигара и тихичко си прошепна:

- Остави ме, искам да бъда сам…

Истината

Истината искаш да знаеш,
но дали ще я разбереш
аз ще ти я кажя , но
ти неще я осъзнаеш...
Неще я признаеш.

Всичко се върти около любов
и болката причинена,
и дните прекрасни
искам отново да чуя твоя зов.
Твоя вик за мен !

Сега знам не ще ме обикнеш никога
защото пиша това,
пак се съмнявам
в любовта!

Точно така .. в любовта
И това което ти изпитваш към мен
Не е любов,нали ?
Кажи !

Не за болката от другите
не за другите около мен
само ти ..
Не ме обичаш и ме боли !

Знай не желая да се връщаш
върви по пътя си прекрасен.
Просто когато се обръщаш
дано вече да съм ти ясен.

Повярвах ти и ти вярвам,
но думите лъжливи са,
и очите фалшиви са.

Какво да направя за да те върна ?!
Или да стоя с кръстени ръце ?
Кажи ми ти.. Има ли смисъл ?

Не тъгувам , че те нямам..
А за това , че те губя.
Разбираш ли ?! 

И моля те .. Не ме лъжи !
Достатачно бяха всичките думи
Изречени от другите..
и те вече беззначни са !
Само ти ..

Просто немога ей така,
да пренебрегна любовта.
Това което ме крепи в тези дни ...
Не , обичам те , но си тръгни !

Това което ми остана от теб
Спомен прекрасен изпълнен с радост..
А защо само ти ме караш да се смея ?
Да бъда себе си ?

Кажи ми де ! Стига си крила..
Няма го вече чуството
сега.. е само на вина..
Обичаш ли ме ?

С душата , нали ..
a със сарцето си неможа да ме обикнеш...
знам го аз това,но съжелявам - ти не го разбра.

Искам да си с мен , но върви !
обичам те , а себе си мразя !
неможах да те задържя .. ти се осъзна
аз не съм това което ти избра

Истината боли,нали ?Но това е тя!
Крещя ! Върни се.. поне за миг !
само за да те погледна за последно
какво осъзнавам ?
- просто няма какво да говорим повече ..
тръгни си и ме остави .. остави ме на Истината...

stop7hepain & n3mo 2007

~ ~ ~

“И така от едната страна на ринга стои аматьорът боксьор, дошъл директно от Дома – …”

Ръкопляскане. Дюдюкане. Я, видиш ли, публиката не ме обича. Е, трябва да заслужа любовта й, нали? Нали?…

“От другата страна е трикратният шампион тежка категория – Съвестта!”

Ръкопляскане. Този път без дюдюкане. Него го обичат. Вглеждам се в огледалния си образ, наблюдаващ ме с тиха лудост от другия ъгъл на ринга и се опитвам да вляза в главата му. Как? Като това е моята глава, а той е мен, а аз съм срещу него и стана твърде объркано, особено за боксьор като моя милост, ял много пердах и бой по главата.

Съдията ни извика, станах от столчето и се приближих към центъра. Съвестта направи същото. Съдията разясн какво можем да прави и какво не. Все едно не знаехме, но нали за това му плащаха на човека – и той има семейство да изхранва все пак. А и ние даже и да не се довършихме на ринга, можехме да продължим боя на улицата зад залата. Аз, Съвестта и уличните котки.

Гонгът удари.

Гледахме се спокойно. Тиха лудост, както казах преди малко. И двамата чувахме всеки дъх на публиката, как от нетърпение сбирщината се издига и спуска като един голям бял дроб и вълната от тяхното напрежение щеше всеки момент да ни удави и изпрати в неизвестното.

Замахнах пръв. Не се стърпях. Съвестта отбягна моето круше и нанесе едно свое в стомаха ми. Силен първи удар. Дъхът избяга през устните ми и едвам се сдържах да не се свия от болка на пода. Нещата не трябваше да свършват толкова бързо, не. Изправих се и замахнах отново. Този път го уцелих по дясната скула. Видях как от там потече тънка струя кръв, която обаче все едно замъгли моето мислене и едвам видях крошето, което се стовари върху челюстта ми. Вкусът на кръв в устата ми беше салдникав, леко приятен, но болката в зъбите кънтеше и щипеше неистово.

Замахнахме двамата едновременно. Ръцете ни се срещнаха, пръстите – сплетоха и ние заприличахме на деца, хванали се за ръце и играещи на тяхната си игра. Всеки стискаше другия колкото може. Усетих как от ръкавиците няма полза и как шепите ми посиняват. Неговите също, между впрочем.

Изчезвах, смалявах се, превръщах се в малка боксьорска запетайка. При съперника ми се получаваше същото нещо. Само ръццете продължаваха да стискат колкото сила имат. Смалявах се, а той ме смачкваше като оризова хартия. Смаляваше се, а аз го смачквах като лош спомен.

Публиката наизвади своите бинокли и започнаха да напъват очи, за да видят какво, по дяволите, става на ринга.

Двама близнаци, две части от едно цяло се самосмачкаваха и всеки издърхваше в ръцете на другия.

Гонгът би отново. Край на рунда.

На ринга беше останъл само съдията, кото внимаваше да не настъпи малките запетайки, получили се нас – двамата боксьори.

Без разрешението на Тедо пускам и неговата Глава 2009 от  бестселъра “След Христа” .

И понеже бисквитите ми свършват, а чаят си седи в шкафчето, аз ти пожелавам лека нощ и нека Сънчо най-накрая пусне Банани с пижами, че ми липсват…

Помниш ли ме? Пиша ти всяка година, но ти никога не идваш. Сигурно е, защото нямаме камина. Понеже татко почина преди седем години трябваше тази година сам да направя камината. С много усилия и помощта на Иван  успяхме. Да знаеш, много се потрудихме, за да има този път как да дойдеш. Но след като направихме камината, се сетихме, че ще трябват бисквити и мляко за коледа. Понеже мама почина преди пет година, реших да се науча да правя бисквитки, а за млякото ще се погрижи Иван, може да е от магазина, но обеща да е хубаво! Знаеш ли окрасил съм си елхата съвсем сам, е не точно елхата де, защото нямаме елха, но тук си имам едно голямо цвете останало ми от кака… точно преди да се качи на онзи самолет, който падна в Английския канал. преди близо четири години… Та, окрасихме го с Иван и е много хубаво. Само да знаеш, нямаме си коледни лампички. Силно се надяваме ти да ни подариш едни, че само това си нямаме. Първото си писмо написах на четири с помощта на Мама. Тогава не познавах Иван, иначе той щеше да го напише вместо мен. Във всички тези двадесет и три писма винаги съм искал играчки, но сега искам само едни коледни лампички. Знам, че ще се справиш, само се тревожа да не се заплетат в комина, но Иван каза, че всичко ще е наред. Между другото тати имаше много хубави лампички – имаха зелени камбанки, червени цветчета и жълти чашки… всичките големи колкото количката ми ( онази, която мама ми подари като бях на шест ) и неуморно светещи, но не знам защо ги държеше в колата при него … и сега ги няма. За да не става това писмо много дълго, тъй като ме е страх, че няма да го прочетеш, другите неща ще ти ги напиша догодина.

Весела Коледа,

Ванката

Отвън, облечено в бяла риза и скъсани дънки, стои момче на 17 годишна възраст.

- Здравей.

- А, здрасти. Заповядай. – поканвам го да влезе, но без особен интерес от моя страна.

Обръщам стола си така, че да е с облегалката между двама ни и сядам. Той сяда на земята.

- Как се казваш? – Пита ме наивно. По подобен начин си представях гласа на Малкия принц. Само че сегашният ми гост няма нито руса коса, нито идва от далечна планета, на която има една роза.

- … – Казвам му името си. – Ти?

- Аз съм Съвест, приятно ми е.

- Обичам такива имена. Значи… ти си абстракция.

- Шизофренична абстракция, при това.

- Ясно.

Взимам отново чашата с чай в ръка и посръбвам с леко престорено удоволствие. Съвестта продължава да ме гледа от пода.

- Искаш ли да ми нарисуваш портрет? – Отново се сещам за Малкия принц. И той е искал рисунки.

- А ти ще нарисуваш ли мой?

- Може ли лист в такъв случай?

Откъсвам няколко листа от тетрадка. И двамата започваме да рисуваме в един момент. Драскаме с моливи, облизваме устни, съсредоточаваме се.

- Нека видя какво си нарисувал. – Явно вече е привършил. Ако става дума и моят портрет е готов.

- Не, първо ти ми покажи своята рисунка.

- И двамата на три? Едно, две…

Не дочаквам да каже “три” и обръщам листа. Той също.

На моя е нарисуван удивителен знам. На неговия – въпросителен.

Единственото, което свързва мен и Съвестта бяха точките на знаците. Точки.

Точка.

“Земята е само филия намазана с хора…”

Вървя си по тясната пътека на живота и искам или не се сблъсквам с какви ли не хора. Някои ги разбирам лесно… особенно тези с проблемите. Ако чуете “няма да ме разбереш…” да знаете, че точно тогава ще ви е най-лесно да разберете някого. Защо, не мога да ви кажа, но проблемите са много по лесни за споделяне от колкото щастието. Щастливите хора са невъзможни за разбиране. Опитай се да намериш и една връзка в мислите им и се озоваваш на кръстопът без пътни знаци и едно щастие по средата за регулировчик на всички мисли. Понякога се чудя какъв е най-големия проблем на тези хора… на тези щастливи хора, безгрижно живеещи си в своя собствен кристален свят… И знаете ли? Не, не е несигурността на тяхното щастие и самотните вредни навици даряващи ги с усмивки… най-глемия им проблем е, че нямат проблеми. Няма нищо, което да не е наред… Е, не че всичко е наред, но просто нищо не е толкова зле, че да го наречеш проблем. С времето нещата стават постепенно по-сериозни, но те не им обръщат внимание, нали са щастливи, какво друго им трябва. … “Щастливец … има такава хижа на Витоша”. Какъв ще да е този щастлив приятел, за когото няма какво да направиш… че ти си напълно ненужен, драги. Ненужен до пълното разрушение на това щастие. Friends come and go… Идваш, взимаш всичко, което съм готов да ти дам, тръгваш си без да кажеш чао, по-вероятно е да чуя “майната ти … ” Но по тази тясна уличка се разминах с какви ли не хора… не ми липсват приятелите, липсват ми тези, които разбрах, но за съжаление не успях да помогна.

“… пътят е крив, спомена кратък … ”